История на шапката

Шапката е френски термин, който означава шапка или друго покритие за главата. В континентална Европа , тя се е използвала като марка на църковно достойнство, особено при кардиналите, наричала се е „Червена шапка” в превод. Носила се е над щита на диадема.

Шапката е плоска, тясна на върха , с цел широка периферия, украсена с дълги струни, преплетени. От вътрешната страна с редове пискюли, наречена от италианците „фоки” , чийто брой с времето се увеличава. Вкарана от Инокентий IV през 1250г шапката влиза в употреба през 1300 година, като до този момент кардиналите са били представени с митри.

Архиепископите и патриарсите са носили зелена шапка, с четири реда пискюли, епископите са носели едноцветни шапки , игумените и апостолите с две. Шапката понякога се използва като като елемент, допълнение на светското достойнство. Някой форми са били предназначени да бъдат сгънати плоски, така че да бъдат удобно носени под ръка , когато не се носят.

Шапката често се използва като общ израз на одобрение и признателност във франция и други части на Европа, като знак на възхищение или уважение. По късно вече през 1790 шапката стана част от униформата на американските войни и военноморските офицери. Първоначално с доста широка периферия , предна и задна половина, шапките преминават в друг модел , така наречения „петел” , оттук така наречената триъгълна шапка с типичния дълъг ръб, полукръгла форма и типичните национални цветове в предната част. По късно шапката придобива във все по триъгълна форма.

Шапките са били широка разпространени и през деветнадесети началото на двадесети век сред цивилни служители в европейските монархии и Япония , когато се е изисквало да носят униформи за официални поводи. Тази практика е прекратена след Първата световна война, но. Британските колониални и областни управители в умерен климат , продължават да носят шапка с церемониална рокля до втората половина на ХХ век.